Интервю с д-р Маргарита Бориславова
Представи се. Къде получи своето образование и къде работиш в момента?
Казвам се Маргарита Бориславова и завърших Медицинския университет в София през 2015 година. Специализирах анестезиология и интензивно лечение в различни болници в София и в чужбина. Специалност получих през 2021 година, когато работех в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“. От края на 2021 година до момента работя в чужбина – във Франция.
Кога разбра, че анестезиологията е твоята специалност? Какви бяха причините за този избор?
Не беше любов от пръв поглед. Беше от онези “преврати“ на съдбата. Докато работех като сестра по време на следването си, си бях казала, че никога не бих искала да стана анестезиолог-реаниматор, виждайки колко неблагодарна и скучна на моменти е тази специалност. Е... съдбата имаше друго на ум... Обори първоначалния ми цинизъм – и в края на обучението ми ме срещна с едни страхотни хора, които успяха да преобърат това „никога“ в „може би“ – и в последствие – „да – това е моето място“. Считам, че е редно да спомена имената на тези „виновници“ както често се шегуваме с тях – д-р Гугутков, д-р Сабахов и д-р Арнаудовски. Чрез човешкото си отношение към пациенти и към студентите те успяха да ми покажат колко предизвикателна, плуридисциплинарна и красива е тази специалност. Именно тази многопластност – от анестезия за „банални“ операциии през такава за високо рискови хирургии до адреналинът на дежурствата в интензивно отделение са нещата, които ме привлякоха в този домен.
Има ли моменти, в които изпитваш съмнения, че това е правилният избор за теб? Щеше ли да тръгнеш по друг път, ако можеше днес да избираш специалността си?
О, разбира се! Не смятам, че това е проява на някаква слабост. Вярвам, че за да си добър в това, което правиш – съмнението е неизменна част от израстването. В нашата професия себе-критичността е излючително важно качество. В процеса на специализацията всеки се среща с трудни, предизвикателни и понякога критични ситуации и най-естественото нещо е да си зададеш въпроса – направих ли всичко, което трябва и както трябва. Много ярко си спомням първия път, когато си зададох сериозно този въпрос – какво правя тук. Беше денят, в който за първи път загубих на операционната маса пациент. Няма школа, която може да те подготви за подобен емоционален моемент. През годините имаше много ситуации на психическа и физическа преумора – през които този глас на съмненето се прокрадваше. Въпреки това въпросът за мен е не дали съм имала съмнения в избора си – което се е случвало, а каква е поуката от тези съмнения. С времето и след 30-те ми години се научих да приемам тези моменти като изпитания – благодарение на тях, всички ние ставаме по-добри специалисти и хора. Както често се шегуваме в медицинските среди – животът е като електрокардиограма – за да усетиш, че си жив – трябва да има Ups & downs. Дали бих сменила специалността – НЕ. Определено анестезиологията и реанимациата не са от най-желаните специалности и това си има своето обяснение – дълги часове и смени, значително психическо и физическо натоварване, невъзможност за работа на кабинет, зависимост от хирургична страна… Въпреки това за мен тя е източник на едни ендорфини и адреналин, които те пристрастяват така, както алпинистът е пристрастен към адреналина в планината при изкачването на 8-хилядници и въпреки трудните условия и стаха, той продължава. За някои хора е трудно да разберат този драйв, но мисля, че моите колеги ще ме разберат добре. Има една почти универсална догма, която мисля, че добре обяснява този феномен – „life is a suffering, but it is through suffering that we become better, that we become alive“ .
Според теб какви професионални качества възпитава тази специалност?
Възпитава много стоицизъм, много пластичност – психологична и физическа. Възпитава те да оценяваш колко важна е работата в колектив – бих казала, че това е една от специалностите, в които резултатите са пряко отражение на добрата комуникация между хирурзи, анестезиолози и сестри. Възпитава също и много емпатия – често анестезиологът/реаниматорът е последният човек, който пациентите виждат преди да заспят, или е човекът, който е там в тежките дни в реанимация. Изключително често чувам от пациенти, че ги е страх не от операцията (защото те няма да я усетят), а от анестезията – от това, че няма да се събудят. Да повериш съзнанието си на някого е излючително стресисращ момент и затова в тези ситуации нашата специалност ни учи да бъдем преди всичко хора и да дадем опора на нашите пациенти, което доказано има ефект и върху периоперативните резултати.
Мислиш ли, че анестезиолозите и реаниматорите са ‚особен вид хора‘, какво ги отличава от другите специалисти?
Не бих се изразила точно така. В анестезиологията и реанимацията има всякакви хора – както във всяка една сфера. Аз съм имала удоволствието да се срещна с невероятни, особени хора по време на следването си, с част от които сме станали близки приятели. Не бих казала, че конкретно нещо ни отличава като специалност – бих казала по-скоро, че всеки здравен работник (сестра, студент, рехабилитатор, специалист) се отличава с нещо специално в начина си на работа и че от всеки един от тях може да се научи нещо.
Кои са най-сериозните предизвикателства в медицинската професия и конкретно в твоята специалност?
Едно от най-сериозните предизвикателства може би е да не се откажеш – да не се отказваш в онези трудни моменти на съмнение, в моментите на изтощение и разочарования. Ковид пандемията беше едно от най-сериозните изпитания в кариерата на много колеги, но особено на анестезиолозите-реаниматорите. Това беше момент на сериозни лични жертви, на много несигурност, на много изолация и противоречия. Предизвикателство е да загърбиш егото и да се отдадеш на по-висша кауза, предизвикателство е да останеш силен, когато губиш пациент, предизвикателство е да останеш човек точно толкова, че да си емпатичен с пациентите, но и точно не-толкова, че да успееш да се съхраниш емоционално.
Какво в анестезиологията се счита за „висш пилотаж“?
Хм... бих казала комуникацията с хирурзите – малко вътрешен хумор. За мен висш пилотаж и това, към което се целя в професионален план – да не се оставям на рутината, да не спирам да се усъвършенствам и едновременно да запазя човешкото в общуването си с пациентите.
Как рестартираш сърцето си?
Естествено в професионален план – това, което рестартита системата, е удовлетворението, което всеки от нас получава, когато успеем да помогнем на пациент. Но трябва да подчертая, че това е резултат не от действията на един човек, а на целия екип от професионалисти.
Иначе определено вярвам, че лекарите сме „длъжни“ да имаме рестарт и извън медицината – за мен това се оказа планината и спортът. Преходите с любими хора в природата са най-доброто лекарство за сърцето.
Каква предварителна подготовка можеш да препоръчаш на студентите, които са се насочили към тази специалност? Кои са задължителните учебници, каква периодика трябва да се следи, кои научни събития си струва да се посетят?
Едно от най-страхотните постижения на нашето време е достъпът до неграничен брой източници – в анестезиологията има няколко международни „библии“: Morgan and Mikhail’s clinical anesthesia, Barash Clinical aneshtesia, The ICU Book – да кажем, че това е базата. Има страхотни подкасти, които са безплатни – Anesthesia and Critical Care Reviews and Commentary (ACCRAC) Podcast on Spotify… Отделно за конкретни суб-специалности има и много добри апликации – като тази за регионална анестезия на Nysora.
Ако трябва да дам съвет за младите колеги, то това би било – бъдете проактивни, бъдете с отворен ум – от всеки един специалист може да научите нещо – било то и какво не трябва да правите, не се срамувайте да задавате въпроси, посещавайте международни конгреси, обменяйте опит с другите млади колеги.
Пожелай нещо хубаво на колегите си от специалността и на младежите, изкушени от нея.
Пожелавам Ви да сте устремени и да не забравяте защо сте избрали тази специалност. Не се отказвайте, сигурна съм, че след 6-те години в университета притежавате каквото трябва, за да успеете. Ще е трудно, спор няма – но това го знаете. Вярвайте в себе си, но запазете и здравословно количество себекритичност. Третирайте всеки пациент – все едно сте вие на негово място. И преди всичко – have some fun on the way – избралите сте една чудесна специалност и се гордейте с това! Успех!
Comentários